Страхувам се да обичам

Любовта идва ей така – с щракане на пръсти или с повея на вятъра или с наредените буквички, потичащи като разтопения сняг на пролет. Няма рецепта за любов. Любовта е единственото, което просто се случва от нищото. Любовта унищожава всички бариери. Разрушава всички грижливо градени с годините маски. Любовта е кураж. Защото се иска невероятна смелост да дадеш някому сърцето си и да му повярваш не с главата си, а с душата си.

После… любовта си отива. Не ме питайте как се убива любовта. Често пак става с щракане на пръсти. Когато любовта си отиде, остава болката. Болката от нараняването, че си дал някому най-съкровеното от себе си, а той просто е поровил в душата ти, направил е няколко дълбоки дупки и си е тръгнал без да се интересува ти как ще събереш парчетата обратно.

Човек може да обича безусловно и безразсъдно един-единствен път. Първият. Когато не знае какво е да бъдеш наранен. Споменът от първото нараняване после остава за цял живот. После, винаги когато си на път да започнеш да обичаш, започваш да се страхуваш да не бъдеш наранен.

Всъщност не се страхуваш да обичаш отново, страхът е от болката. Защото времето, за което залепяш обратно разбитото си сърце винаги е далеч по-дълго от времето, което ти е отнело да се влюбиш. Ето това ме кара да се страхувам да обичам.

Да искаш да обичаш, но да се страхуваш да го направиш е най-ужасната истина, която може да ти се стовари в съзнанието. Страхът ме кара да бягам. Затова съм беглец. Вечният беглец.

А всъщност трябва да се обърна и да се изсмея в лицето на страха.

А всъщност точно това правя последния един месец. Състезавам се със собствените си страхове.

Trying to…

believe I can fly…

Because...

.. you touch me…

Страхувам се, защото може да съм поредния аулин, с който се опитваш да лекуваш празнотата.

А всъщност в мен има нещо...