Блиц

.
.
.

Въпреки че обикновено злобата побеждава,
е важно да бъдеш добър, каквото и да ти струва.

И въпреки че любовта не е всичко на този свят,
да я загърбиш е най-жестокото действие на егото.

И въпреки че всички сме изтъкани от страхове,
е важно да не губиш хората в паниката си.

Раждането на демон

Имало едно време…

Всъщност така започват приказките за деца, а това дори не е приказка за възрастни.

Та значи имало едно време… време, в което добротата била присъща на човека с цялата мекота на търпението, топлината на усмивката, нежността на прегръдката и силата на убедеността, че любовта побеждава всичко.

В това време на безвремие, човекът живеел щастливо, обграден от мечтания и добре съградени илюзии. Подреден и уреден живот, в който най-извънредното, което може да се случи, е да се разрази буря насред хубавия летен ден. Но също като лятна буря, бързо да отмине и да се завърне кристално синьото небе с нежно-рошави облачета по него.

В безвремието обаче рядко се постигат онези прозрения, до които можеш да се докоснеш единствено чрез болката и сълзите на изживения челно удар с времето. И понеже освен доброта, на човека е присъщо и онова болезнено любопитство, за което обикновено казваме, че убива котката, човекът всъщност всячески се стреми да излезе от безвремието и да остави следа във времето.

Тук няма да му казваме, че обикновено времето оставя следа върху човека, защото това е заблуда, която всеки сам трябва да открие за себе си.

Защото в безвремието цари онзи ред, който не задължително е роден от хаоса, а просто ред, в който не си задаваш сложни въпроси за смисъла на времето, защото просто не познаваш тази категория от пространството.

В следствие на онова самоубийствено любопитство обаче, когато се почувства достатъчно оттегчен от реда и спокойствието, човекът напуска безвремието, за да се изправи лице в лице със страха на времето. И колкото повече се сблъсква с него, времето, толкова повече установява, че не може да го подчини, а точно обратното, става все по-подчинен и поробен.

В наситеността на цветовете на времето обаче понякога става твърде безцветно. Тогава потъваш в тишината на нощта, в опит да останеш сам и да подредиш хаоса, който се надига в теб, но започваш да чуваш единствено звуците на счупените си мисли.

Ако пренебрегнеш доброто, се обръщаш към злото. Когато обърнеш гръб на ангела в себе си, се ражда демон.

А в някои дни ми е абсолютно безразлично дали ще ме наричат (д)рага)(л)емън или (л)юбими(д)емън. Защото нещата от живота винаги имат минимум две страни.



Внимавайте какви демони раждате в (около) себе си.

Blue Butterfly

Чудя се дали от пламъка привлечена,
се страхува от изгарянето безвъзвратно
или се спуска неудържимо притеглена.

Сега е скрила свойте цветове,
но знаеш ли колко смразява онзи крясък на болка,
когато на пепеливи парцали крилете горят.

Има нещо магично опиващо в танца й,
цветни петна преминават през дните и нощите,
но точно днес тя е deep blue.

Long enough

Long enough I’ve been superman
to make myself I don’t get hurt
to pretend I laugh when I wanna cry
and let foreign faces walk down on mine.
Long enough I’ve been cool
to make all believe in my strengths
‘n the masks I dress from time to time.
They’ve spent time long enough
to see me weak and sick
but finally nobody noticed me
walking down the line,
edging from fear to love.
Long enough… I’ve been me.

Tell him...

Ако обърна хастара на джоба, пълен със спомени,
и изтрия с гумичка всички парливи емоции...

Ако с думи празни успявах да взривявам света,
после парче по парче пак щях да го лепя.

А знаеш ли как ураганът разбърква косите
и колко пъти мога да убия мечтите?

Ако зашия устата си с черен конец,
ще разбираш ли какво ти говорят очите ми?

А знаеш ли колко неизказани думи крещи
онази сълза, която се спуска по дните ми?

Ако знаех, можех, щях… да съм пак аз.

Една година...

Така... така...
Извървях година една,
скитах по улици и градове.
Преминах през не една душа...
Видях красота, нарисувах зора.
Шептях химерни илюзии в мрака.
Удрях съдби, потъпквах, губих мечти...
Загубих някак страха, намерих смеха.
Затварям бавно очи. Търкалям сълзи.
Превъртам леко лунна светлина.
Рисувам с пръсти по стъклото
и с топлината си топя леда.
Взирам се тъпо в мрака,
блъскам ядно с юмрук.
Главата в стената.
Времето лети.
Боли. Боли.
Жадувам.
Желая.
Обич.
Аз.
Ти.

Заедно, нали?
Танцуваща звезда. Искри.
Загубих се във своя лабиринт,
за да се намеря пак във някой друг.
Усмихвам се, макар и да не виждаш.
Протягам ръка, отварям онзи гардероб.
Вземам шапка, онази същата, макар и друга.
Махам кичур, който се спуска немирно.
Четка. Моята. Паста. Боички за очи.
Настроението. Усмивката. Две.
Вземам багажа и излизам.
Трябва да се усмихваме,
дори когато ни боли.
Липсваш безумно.
Свивам устни.
Жадувам.
Желая.
Обич.
Теб.

Догодина... ти го допиши.
Dance with me.

My Daemon