Една различна вяра, надежда и любов

Вярвам…

Или по-скоро искам да го правя. Защото казват, че вярата е онова зрънце, което крепи човека по пътя. И нямам предвид религия или нещо подобно. Вярата е опорна точка. Когато се катериш по стръмното или пък се спускаш от склона, за да запазиш равновесие, трябва да имаш минимум две опорни точки. Някаква алпинистка простотия е това, но пък е вярно. Защото съм се катерила и съм се спускала и знам какво е да падаш. Боли. А физическата болка не е нищо в сравнение с болката от срутването на вярата. Всеки трябва да има две неща, в които да вярва безрезервно. Колкото и клиширано да звучи, ми се иска да вярвам в доброто. Обаче не го правя. Защото доброто не побеждава всеки път.

Избирам да вярвам …

… в себе си, и
… в утрешния ден.

Надявам се…

Когато вярваш, ти се надяваш. Надеждите са миражи, илюзии, очаквания, стремежи, копнежи. Интересното е, че дори да не вярва човек, той продължава да се надява. Затова вероятно казват, че надеждата умира последна. Защото е останала последна в кутията на Пандора. И в същото време това звучи ужасно тъжно, защото ако ти е останала само едната гола надежда, значи ги няма опорните точки. Надеждата е единственото, което е общо за всички хора. И именно защото остава последна, пазете поне една надежда.

Затова се надявам…

… да намеря пътя;
… да покоря върха.

Обичам…

Има толкова теории за любовта. Човек обичал истински три пъти в живота си… Всеки имал своя духовна половинка… Глупости, никой не може да каже колко пъти е обичал преди да достигне края на своя път. Половинки… съм намирала повече от една и не съм се влюбвала във всяка от тях. Всъщност не става въпрос за плътска любов. Идеята е да постигнеш онази хармония на духа, в която няма място за омраза, печал и тъга. Където обидата от спомените е отстъпила място на опита и познанието.

Затова просто обичам…

… да обичам.